Старо и изтъркано вече, но все пак...

Най-добрият ми приятел отвори чекмеджето на скрина на своята съпруга и извади оттам едно опаковано в копринена хартия пакетче. Това не беше просто само пакетче, а едно пакетче с бельо в него. Той захвърли хартията и погледна с тъга коприната и дантелите. Това беше й купил, когато бяха за първи път в Ню Йорк. От тогава са изминали сигурно 8-9 години. Тя никога не го облече. Искаше да го запази за някакъв особен повод. И сега настъпи точният момент.

Той се приближи към леглото и постави бельото до другите неща, които щяха да бъдат взети от погребалната агенция. Неговата съпруга беше починала. Когато той се обърна към мен, ми каза:

„Никога нищо не прибирай за някакъв особен случай. Всеки ден, в който живееш, е един особен повод!".

Аз винаги си спомням тези думи - те промениха моя живот.

Днес аз чета повече от по-рано и чистя по-малко. Сядам на моята тераса и се наслаждавам на природата, без да обръщам внимание на треволяците в градината ми. Прекарвам повече време с моето семейство и с моите приятели и по-малко работя. Разбрах, че животът е една сбирка от опит, който трябва високо да се цени. От сега нататък нищо повече не прибирам и не пазя.

Употребявам ежедневно моите кристални чаши. Ако имам желание, дори обличам новото новия си костюм до супермаркета. Употребявам също така и любимите си парфюми, щом имам желание за това. Фрази като например “Един ден"... или “В някой от следващите дни..." вече не съществуват за мен и съм ги изхвърлил от моя речник.

Ако си струва, искам да видя нещата тук и сега, да ги чуя, да ги направя. Не съм съвсем сигурен какво би направила жената на моя приятел, ако знаеше, че утре няма да я има вече: едно утре, което ние всички доста лекомислено очакваме.

Аз мисля, че тя би звъннала по телефона на своето семейство и на някои близки приятели.

Може би аз също бих позвънил на някои стари приятели, за да се сдобря с тях и да се извиня за някои минали пререкания. Мисълта, че тя би поискала да отиде още веднъж да хапне китайска храна (нейната любима кухня), ми харесва особено много. Това са тези малки неизвършени неща, които много биха ме смутили, ако знаех, че моите дни са преброени.

Бих се изнервил също така, ако не бях се видял с определени приятели, с които бих искал да се свържа в “някой от следващите дни".

Бих се притеснил, ако установя, че не съм написал онези писма, които исках да напиша “някой от следващите дни". Бих съжалявал, че не съм казвал често на най-близките си колко много ги обичам. Сега вече нищо няма да пропусна, да отложа за утре или да запазя, ако това би ми донесло радост и смях в моя живот.

Аз си казвам, че всеки ден е нещо особено - всеки ден, всеки час, всяка минута е нещо особено.

За пръв път се видяха на автобусната спирка. Бяха студенти, той учеше медицина, а тя - архитектура. За да могат отново и отново да се видят, всеки ден и двамата отиваха на същата спирка по едно и също време и се качваха в същия автобус. Бяха млади, много млади. Отне им доста време докато съберат достатъчно смелост и да се заговорят, но накрая успяха. Всъщност и двамата не живееха в квартала, от който се качваха всяка сутрин в автобуса. Той предната вечер беше останал да пренощува при свой приятел, а тя беше ходила на гости на сестра си. И след време, когато вече бяха станали достатъчно близки един с друг, през смях си признаха, как всяка сутрин са ставали още по тъмно и са отивали до другия край на града, за да пристигнат навреме на тази спирка. Тяхната спирка с техния автобус...
Ожениха се веднага след дипломирането си. Бяха щастливи, много щастливи. Случваше се да останат понякога без работа, без пари, да имат трудни моменти, но така здраво бяха преплели ръцете и сърцата си, че нищо не успя да ги сломи. И когато трудно дочакваха края на месеца и новата заплата, и когато вече бяха станали известни лекар и архитект, все бяха щастливи. Не бяха от онези семейства, които се предаваха пред рутината и навика, настъпващи с годините, не ги сломяваха нито празните банкови сметки, нито пък ги възгордяваха високите доходи впоследствие. Нижеха се дни, месеци, години..., а тяхната любов сякаш растеше и ставаше още по-силна, още по-голяма...
Единстевното, което им липсваше, беше детенце. Въпреки дългото и трудно лечение, на което се подложиха, не успяха да се сдобият с рожба. Тогава си казаха, че е прекалено егоистично да искат да имат абсолютно всичко в този живот, приеха мисълта спокойно и продължиха напред. Вместо дете, отглеждаха и се грижеха за любовта си...
“Бих умряла за теб!” – казваше му често тя, прегръщайки го силно.
“Не, аз ще умра за теб!” – отговаряше й винаги той и я прегръщаше още по.силно...
Понякога, като се прибереше вкъщи, тя често намираше по някоя бележка оставена на огледалото: “Миличка, погледни вторият рафт на библиотеката”. Отиваше до там, а там намираше друга бележка: “Погледни на масата в кухнята и не забравяй, колко много те обичам!”. От масата в кухнята отиваше до шкафа в дневната или до раклата в спалнята, обикаляше от стая в стая, четейки нежни думи на обич и признание, написани на малки цветни листчета. В края на тези “пътувания” тя намираше понякога букет от свежи цветя, друг път – кутия с любимите й шоколадови бонбони, красива рокля или скъпо бижу... Но не подаръкът имаше значение, за нея важен беше жестът, защото й доказваше неговата обич...
Колкото и динамично да протичаше животът им понякога, колкото и ангажирани да бяха в службата, винаги намираха време един за друг. Въпреки това, когато минаха 40-те, и двамата решиха да работят по-малко и да си оставят повече свободно време, което да прекарват един с друг. Той напусна болницата и приемаше пациенти само в частния си кабинет, тя пък закри проектантското бюро, в което работеше с цял екип и започна да приема само отбрани и специални поръчки, които изпълняваше вкъщи. Така имаха много повече време, в което да бъдат заедно.
Един ден, докато се разхождаха по крайбрежната алея, тя забеляза една стара, почти рухнала къща, на която имаше закачена табела “продава се”.
- Какво ще кажеш, да купим ли тази къша? – попита го с вълнение тя. – Ще изчистим тази съборетина и на нейно място ще си построим прекрасна къща. Даже вече мислено начертах проекта за нея. Ще си има огромна тераса с изглед към морето. Хайде да си направим тук нашата морска къща, в която да каним сутрин чайките на закуска... – ентусиазмът искреше от очите й, докато говореше.
- Разбира се скъпа, защо не. Пък и нима мога да ти откажа каквото и да било – отвърна й той и я целуна нежно. – Веднага щом се върна от семинара по медицина в Щатите, ще звънна на посочения телефон и ще уговоря покупката, независимо каква цена ще кажат, това място вече е наше...
Макар да знаеха, че се разделят само за седмица, им беше много трудно и на двамата, когато той заминаваше за семинара в Америка. Докато беше там, всеки ден си говореха с часове по телефона. Когато тя го посрещна на летището при завръщането му, и двамата не можаха да потиснат сълзите си...
Но само няколко дни по-късно тя усети странна промяна в поведението му. Той вече не изглеждаше така щастлив като преди, не се смееше така искрено, дори отбягваше да разговарят... За да го разведри малко, една вечер тя заговори за къщата край морето и му показа проекта, който беше начертала, но отговорът който получи, я стъписа:
- Скъпа, тази къща надвишава нашите възможности и за съжаление не можем да си я позволим, затова най-добре забрави за нея...
За хора като тях, които така бяха свикнали с щастието, нещастието сякаш имаше още по-горчив вкус и тежеше много повече. За нея то беше като неканен и нежелан, но натрапил им се гост, когото не знаеше как да прогони от дома си... Тя разбираше, усещаше, че на него нещо му тежи, че крие нещо от нея и това го измъчва. Как ли не го молеше и увещаваше да сподели с нея, да й разкаже:
- За тебе бих умряла, знаеш! Моля те, кажи ми какво става...
Но молбите й така и не получаваха отговор. Сякаш мъжът, в когото беше така влюбена, когото обожаваше и боготвореше и който също й се кълнеше във вечна обич и вярност, беше сменен с някой друг коренно различен, абсолютно безразличен към онова, което се случваше. С всеки свой опит да поговори с него, тя имаше усещането, че се удря в бетонна стена и от тези удари все повече я болеше и кървеше сърцето й...
Един ден, докато се разхождаше в парка с най-добрата си приятелка, тя отново разказваше за необяснимата промяна на съпруга си и се опитваше отчаяно да намери някакъв отговор за тази неочаквана промяна в него. Без да дочака да се доизкаже обаче, приятелката й я прекъсна и я дръпна да седнат на близката пейка. Хвана я за ръката и я погледна в очите, казвайки:
- Съжалявам, че трябва да го чуеш точно от мен, но повече не мога да издържа, трябва да ти кажа – започна тя малко неуверено - Той ти изневерява! Виждам го всеки ден в ресторанта, който е срещу офиса ми, да обядва с млада симпатична жена. А после прегърнати се качват в колата и отиват нанякъде...
- Спри, млъкни веднага! – изкрещя на приятелката си и не й позволи да каже каквото и да било повече. Обвини я, че говори така, само защото й завижда, след което разстроена си тръгна за вкъщи...
На следващия ден по обяд сама отиде до онзи ресторант и застана зад дървото на отсрещния тротоар. Само след няколко минути разбра, че вечната любов и щастие ги има единствено в приказките, не и в реалността... Веднага позна младата педиатърка от болницата, в която преди работеше съпругът й. Беше идвала няколко пъти у тях на гости. Сълзите, които премрежиха очите й, не й попречиха да види как той прегръща другата жена. Сякаш нож раздра сърцето й...
Вечерта, когато той се прибра вкъщи, тя се нахвърли върху него и му разказа всичко, което видя през деня. Ту крещеше, ту плачеше, докато говори, после силно го прегръщаше, в следващия миг го удряше... Той нищо не отрече. Смотолеви само нещо от рода на, че с времето хората се променяли, чувствата им охладнявали, че след една определена възраст имали нужда от промяна... Напълни малко вещи в един куфар и излезе. На вратата се обърна към нея и я попита:
- Може ли да те прегърна за последно?
- Изчезни веднага! – изкрещя му тя с глас, пълен с ярост и омраза и трясна вратата след него...
Получиха развод още на първото дело.
С подкрепата на приятелите си тя някак се опитваше да си стъпи отново на краката и да се върне към нормалния живот. От общи познати разбра, че бившият й вече съпруг е заминал за Америка с новата си любима. Понякога, когато останеше насаме с мислите си, чувстваше, че все още го обича. Тогава отново потъваше в сълзи и горещо се молеше тази любов в сърцето й да се превърне най-после в омраза, за да не я боли толкова много и така непоносимо...
Мина цяла година. Колкото и да твърдяха, че времето лекува всичко, то не беше успяло да излекува нейната рана и в сърцето й все още зееше огромна и болезнена празнота...
Една сутрин се събуди от настойчивото звънене на вратата. Когато стана и отиде да отвори, видя срещу себе си... онази жена!
За миг застина от изненада, не очакваше да види точно нея. Искаше да й изкрещи в лицето, че няма право да прекрачва прага й, но не успя да каже нищо.
- Моля те, позволи ми да вляза, трябва да поговорим важно е... – прекъсна мислите й гласът на жената. Изглеждаше разстроена.
Влязоха вътре и седнаха в хола.
- Нищо не е такова, каквото изглеждаше – започна с тих глас младата жена. – Много съжалявам, че трябва да ти го съобщя, но преди един час той почина... Научи за болестта си миналата година, по време на семинара в Щатите. Бяха му казали, че му остава не повече от година живот. Знаеше, че ти няма да можеш да понесеш тази мисъл и ще поискаш да умреш заедно с него, така както често му казваше. За да те отдалечи от себе си, ме помоли да се преструвам на негова любовница. И на родителите си нищо не каза. Сред всички разпространи мълвата, че сме заминали двамата в Америка, а всъщност беше наел една малка къща точно до автобусната спирка, на която сте се видели за пръв път, вашата спирка. Бяха му назначили терапия, той изпълняваше всички препоръки много стриктно и вярваше, че ще се излекува, но... не се получи. Снощи състоянието му се влошило, медицинската сетра ме потърси, успях да стигна в последния момент. Помоли ме да ти предам тази кутия...
Слушаше и не искаше да повярва на чутото... Не знаеше какво да мисли, не знаеше какво чувства... Знаеше само, че каквото и да стори, не е в състояние да спре сълзите, които се лееха от очите й... Искаше й се в същия този момент и точно там и тя да умре...
Мина доста време, докато се осъзнае и се сети да отвори кутията, която получи. Внимателно вдигна капака и видя вътре множество старателно сгънати цветни листчета. Разгъна първото, на което пишеше: “Моля те, скъпа, прочети последователно всички бележки!”.
Започна да ги отваря бавно едно по едно и да чете написаното на тях: “Обичах те много!”, “Никога не съм преставал да те обичам!”, “Винаги ми казваше, че би умряла за мен, аз знаех, че това е истина!”, “Аз не исках да умираш за мен!”, “Искам да ми обещаеш нещо, мила!”, “Искам да ЖИВЕЕШ за мен!”... Докато вземаше последното останало листче от кутията, видя на дъното й някакъв ключ.
Разгъна цветната хартийка и прочете:
“Направих къщата на брега на морето по проекта, който ти беше начертала. Когато сутрин закусваш заедно с чайките на огромната тераса с изглед към морето, знай че аз също ще бъда до теб...”

***

автор: неизвестен
източник: здравей.бг

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичка съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.

Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?!

Дамян Дамянов

Научих –
че не можеш да накараш някой да те обича.
Можеш само да бъдеш някой,
който може да бъде обичан.
Останалото зависи от другия.
Научих -
че без значение колко те е грижа,
на някои хора просто не им пука.
Научих -
че отнема години да изградиш доверие,
и само секунди да го разрушиш.
Научих -
че не е важно какво имаш в живота си,
важното е кого имаш в живота си.
Научих -
че можеш да разчиташ на обаянието си
около петнайсет минути.
След това е по-добре да знаеш нещо.
Научих -
че не трябва да сравняваш себе си
с най-доброто, което другите могат да направят,
а с най-доброто което ти можеш да направиш.
Научих -
че не е важно какво се случва с хората
Важното е какво правят те по въпроса.
Научих -
че за секунда можеш да извършиш нещо,
заради което ще те боли цял живот.
Научих -
че колкото и прецизно да режеш,
винаги ще има две страни.
Научих -
че отнема много време,
да станеш човека който искаш да бъдеш.
Научих -
че, въпреки че думата любов,
може да има много различни значения,
тя губи стойност, когато се употребява прекомерно.
Научих -
че е трудно да се определи
къде да се тегли чертата,
между това да бъдеш добър и
да не нараниш чувствата на хората
и това да защитаваш това в което вярваш!

Тъй значи... реши и си отиваш.
На добър час, аз няма да те спра.
Ще потъжа ден - два, ще ми е криво,
ала от скръб едва ли ще умра.
Обичам те! Чуй моя глас! Напразно!
И тръгваш ти отново във нощта.
И никога не ще се върнеш вече,
остана спомена за оня ясен ден.
Сега те виждам само отдалече,
усмихвам се и казвам: "Добър ден".

Разказват че веднъж в едно ъгълче на замята се събрали заедно всички човешки чувства и качестава. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:
-Хайде да играем на криеница, а!?
ИНТРИГАТА повдигнала вежди:
-Криеница?Що за игра е това?
Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият започва да брои следващата игра и т.н.
ЕНТУСИАЗЪМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я интересувало освен самата нея), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.
- Едно, две, три - започнала да брои ЛУДОСТТА.
Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкият камък край пътя, ВЯТЪРА се издигнал в небесата, а ЗАВИСТТА се срила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което си намирало се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чисто езеро - за КРАСОТАТА, хралупа в едно дърво - ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата- за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевият лъч.
ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се е скрила, но това не е важно. Когато ЛУДОСТТА преброила до милион, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се срие, но всичко било заето. И изведнъж видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.
- Един милион - изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето.
Разбира се най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с бога, а за СТРАСТА и ЖЕЛАНИЕТО се досетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие. И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата(за да сме честни тя се криела на дъното на океана).
Не могли да намерят само ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и накрая тя решила да погледна в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да направи, започнала да се извинява, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач.
И ето, от онова време, когато за пръв път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка.

Образ на жена. Излъчване. Безмълвност. Красота.
Сияние. И необхватност. Разгърнати ухания.
Мистичен ключов знак от дълъг нотопис за любовта.
Излята същност. Съвършенство и хармония...

Магия тайнствена. Акорд. И ... трепет на Вселена.
Адажио и скерцо. Мелодия на утринна соната.
Ритмичност. Докосване на сетива. Със дъх творена.
Тя е живот в живота! ... Дар божи на Земята!

(И ... нека носи гордо името - Жена)

Честит и весел празник
с пожелание за здаве и споделена любов!

Защо избрах него ли, питаш?
Такава красива жена като мене,
по ти прилича на тебе?
Ти си по-хубав, по-умен!
Всичко при тебе е с по...
По-голяма марка кола,
по-големи връзки,
по-големи роднини,
по-голямо място
заемаш в живота.
Знаеш да се харесваш на всички,
но точно това... не ми харесва на мене.
Ти си просто рекламен,
ти си съвсем идеален,
но... извинявай, това ми е скучно!
Оглеждаш ме вещо,
навярно така си купуващ
ценните вещи - със сметка,
колко ще бъдат на мода,
е, нека завиждат там простите хора.
Аз пък обичам, когато ме гледат,
друго да има в очите отсреща,
нещо, което го нямаш, прощавай.
Ти си по-хубав, по-умен,
но не и за мене.
Келнер, плаща! Не, не ставай,
пий си кафето - ще ти изстине,
Аз тръгвам, защото не искам да чака -
той ме ревнува, обича, умира за мене!
Как само се кара, когато е гневен.
Какво още има? Пусни ми ръката!
А, защо избрах Него пред тебе ли?
Не можеш да го преглътнеш?
Ето, виждаш ли,
ти даже не можеш да губиш...


без коментар ...

[10:34:18 PM] √ιק™ HaTeR GiRl ® каза:

"Никога няма да простя. Нито на теб, нито на себе си..."

Анна се скиташе под дъжда, невиждайки къде отива, нечувайки виковете на хората около себе си, неусещайки нищо освен болката в душата си. Сякаш целият й осезаем свят се беше свил до една сълза, изпълнена със гняв, самота и унижение. Повече нямаше да плаче... За бога, колко пъти си го беше обещавала, колко пъти, след всяко разочарование, се бе заричала "Повече нито сълза, нито стон, нито нищо"... И какво? Отново беше сама сред тълпата хора, отново наранена и отново сълзите се стичаха неканени. Добре, че валеше... Тя обичаше дъжда - под него винаги можеше да се самозалъже, че не плаче, че хлиповете в душата и са само ехо от лошото време. Можеше да го нарече меланхолия и да си повярва, че е силна. Хората казваха, че от несподелената любов боляло най-много. А какво ли биха казали, ако целият им живот се преобърнеше за миг? Как ли биха нарекли малката човешка душица, чиито единствен копнеж беше миг щастие? Защото Анна, макар и да не помнеше кога, знаеше, че някога е била щастлива. Също така вярваше... надяваше се, че един ден ще си припомни, какво е било тогава.

"Никога няма да простя повече."
Тази мисъл се блъскаше в главата й, изгаряше я отвътре и я тормозеше безкрайно. Кой ли би поискал точно нейната прошка? Може би Той? Едва ли. Та Него не го интересуваше, по дяволите! Тя беше нищо и щеше да си остане нищо, за него. Но нека... Разбитото й сърце не плачеше за потъпканата любов. Самотата й неможеше да бъде прогонена от Неговата целувка. Не! Анна копнееше за свобода, изгарящото желание да счупи невидимите окови около нея, мечтаеше да полети. Искаше да се рее в небесата, да прегърне слънцето, да целуне луната... да бъде част от зората...

"Няма да ти простя... Няма!!!!"

Наистина нямаше. Той беше нейните окови, затвора, от когото неможеше да избяга. Усмивките й, обичта й, душата й... всичко принадлежеше на Него. А тя какво получаваше в замяна? Нито й обръщаше внимание, нито я обичаше, нито дори я поглеждаше... И нея я болеше. Но никога повече! Никога! Щеше да полети.. Щеше да е свободна...

Отнесена в мисли, Анна не усети как е наближила морския бряг. Песента на вълните, разбиващи се в скалите, я пробуди. Момичето се огледа и осъзна, къде е. Беше сама, беше тъмно, беше студено, а нея я беше страх. Тъмното криеше толкова много тайни, която тя не искаше да научи. Когато беше малка, майка и винаги и разказваше за вампирите, които я дебнели в мрака. Анна вярваше във вампирите, страхуваше се от тях, но и бяха тайния и копнеж. Знаеше, че реално, те не съществуваха, че няма от какво да се плаши, докато скита из нощта... но ако погледнеше рационално на нещата, и Бог не съществуваше, а хората вярваха в него. Всъщност Бог нямаше. Ако имаше такъв, едва ли би създал човек като нея... Или тя бе най-голямата му грешка? Дори и най-великите бъркаха... Но нали в Библията пишеше, че Бог е безгрешен?

- Няма Бог, мила...

Анна замръзна на място. Не смееше да се обърне. Чии беше този глас? Тихи, едва доловими стъпки се приближаваха към нея. Започна да трепери, когато нечий дъх пробяга по врата й. Кожата й беше настръхнала, сърцето й биеше лудо... Дори бе забравила да диша от ужас. Усети ледени ръце на раменете си, които я завъртяха мъчително бавно. Отвори очи, очаквайки най-лошото...

...И видя Него. Това беше Той! Той я беше докоснал, Той беше с нея в мрака...

- Какво правиш Ти тук? - гласът на Анна трепереше от напрежение. Наистина защо беше точно Той тук? Тя се загледа в ледените му очи... прекрасно сапфирено синьо и почувства, как дъхът и спира. Божичко, колко го обичаше!

- Пак ти казвам, мила. Бог няма.

Гласът му беше прекрасен... толкова мелодичен, толкова истински... би го слушала с часове, стига да можеше. Той я опияняваше... Сега бяха само Той и тя, забравени в мрака, изоставени от света... перфектния миг, всичко, което би желала на тоя свят. Нямаше вече болка...

- Истински си, нали?

Усети как сълзите отново се стичат... Колко беше глупава само! Да плаче точно пред него...

- По истински едва ли бих могъл да бъда... Все пак ти ме създаде.

Той целуна сълзите й и я хвана за ръката. Поведе я на някъде. Къде? Анна незнаеше, а и не искаше и да знае. Само едно в този перфектен момент я притесняваше - как така го е създала? Та Той беше там всеки ден... Когато излизаше сутрин от къщи Го виждаше, вървеше след Него на път към училище, седеше до Него в библиотеката... Той беше навсякъде около нея... Гледаше я понякога, дори й се усмихваше. Анна стисна по-силно ръката му. Да, наистина беше истински... дори и студена, ръката му беше реална... Той я погледна и може би, очите му се стоплиха за миг. Леда се превърна във ясно пролетно небе. И беше красиво.

"Дори и да Му простя някога, никога няма да простя на себе си..."

Тя беше слаба... Беше изоставила мечтите си... Беше се отдала на самоунищожение. Но.. Никога повече! Той бе с нея сега... и я прегръщаше. Анна се отпусна в ръцете му, за първи път чувствайки щастие.

- Винаги съм бил с теб, мила. Защо, дори и за миг си помисли, че си нищо за мен?

Момичето го погледна с усмивка и прокара пръсти през косата му.

- Защото никога не беше с мен, когато имах нужда. Винаги си стоеше отстрани и ме гледаше с онзи пресмехулен поглед...

- Ти никога не си имала истинска нужда от мен. През цялото това време, ти упорито вярваше, че ще се справиш и сама...

Продължиха да вървят ръка за ръка през мрака. Единствения шум бе грохота на вълните. Понякога тя го поглеждаше, понякога той нея. Не им трябваха думи - нали бяха заедно... Тяхна беше и вечността.

- Ако скоча, ще ме хванеш ли? - Думите се изнизаха неканени от устата й, но... какво пък? Въпроса беше истински.

- Когато скочиш, ще разбереш...

Анна се усмихна и се притисна до него. Може би щеше да я хване... Може би щеше да спре сълзите й, може би щеше да я целуне, докато умира... А може би не? Може би всичко това бе сън...

Тя се огледа. Бяха стигнали до фара и той я поведе нагоре по стълбите. Когато стигнаха до парапета, той я попита:

- Обичаш ли ме?

Нямаше нужда от думи. Анна го целуна.

- А ти обичаш ли ме?

Той не каза нищо, а само и помогна да се качат върху парапета. Отвъд нямаше нищо... безкрайна височина и разбиващото се море отдолу. Но той беше с нея... не я беше страх...

- Искам да съм с теб вечно.

- Сигурна ли си?

- Да...

Той я прегърна и зарови лице във врата й. Анна не разбра защо, до мига, в който зъбите му се забиха във плътта й и не усети как живота я напуска. Не изпищя. Миг преди съзнанието да я напусне той я бутна във бездната. Летеше. А отдолу беше морето. Гласът му пошепна в ухото й...

- Няма да те хвана... Ще скоча след теб.

Тя се усмихна и затвори очи. Обичаше го.

***

Беше тъмно. Анна се огледа и видя него над себе си. Носеха се във морето... "Значи наистина вампирите съществуват?" Хвана го за ръката и се остави да я отведе някъде... Нямаше значение къде. Където беше той, там бе и домът й.

Не ме интересува как си изкарваш прехраната.
Искам да знам за какво те боли и дали би посмяла да мечтаеш, да посрещнеш копнежът на сърцето си.
Не ме интересува на колко години си.
Искам да знам дали би рискувала да изглеждаш като глупачка заради любовта си, мечтата си, приключението да бъдеш жива.
Не ме интересува кои планети кръжат около луната ти.
Искам да знам дали си се докосвала до собствената си горест, дали оставаш неограничена от препятствията на живота или се свиваш и затваряш от страх да не се повтори болката!
Искам да знам дали можеш да живееш с болката, моята или твоята собствена, без да я криеш, заглушаваш или "поправяш".
Искам да знам дали можеш да бъдеш в радостта, моята или твоята собствена, дали можеш да танцуваш лудо и да оставиш екстазът да те изпълни до последната ти клетка, без да ме предупреждаваш да сме внимателни или да помним ограничаващата ни човешка същност.
Не ме интересува дали историята която ми разказваш е истина.
Искам да знам дали можеш да разочароваш някой друг, оставяйки вярна на себе си, дали можеш да понесеш обвинението че си предател, непредавайки собствената си душа.
Искам да знам дали можеш да бъдеш предана и следователно, заслужаваща доверие.
Искам да знам дали можеш да видиш красотата, дори когато не е красива всеки ден и дали можеш да си Божието присъствие в живота.
Искам да знам дали можеш да живееш с поражението, твоето или моето, и все пак да си в състояние да застанеш на ръба и да рискуваш отново.
Да!
Не ме интересува къде живееш и колко пари имаш.
Искам да знам дали можеш да се събудиш след нощта на горестта и отчаянието, изтерзана и наранена до кости и да направиш каквото е нужно да бъде направено.
Не ме интересува коя си и как си дошла тук.
Искам да знам дали ще застанеш до мен в огъня и няма да се отдръпнеш.
Не ме интересува къде и какво си учила.
Искам да знам какво те поддържа отвътре, когато всичко друго се руши.
Искам да знам дали можеш да бъдеш сама със себе си и дали наистина харесваш компанията си в самотните моменти...
***
намерено някъде из сладур.ком

Дринки, ето ти още едно такова подобно :)

Ани затвори телефона след разговора с приятеля си Боби. Никога не го беше обичала повече. Никога не го беше желала повече. Но отвърте нещо я болеше и я мъчеше непрекъснато - беше му изневерила. Той не си беше идвал един месец и тя бе потърсила една целувка при друг. Не спираше да мисли как да му го каже, не намираше думи, с които да му признае, беше завладяна от страха да не го загуби. Не, не можеше да разбие сърцето на този, когото обичаше повече от всичко, а и той нея също.

Изведнъж телефонът завънна. На екрана се изписа "СЪКРОВИЩЕТО МИ" и излезе снимката на Боби, от която я гледаха влюбените му синьо-зелени очи, а в бузките му се виждаха дълбоките трапчинки, които Ани обичаше толкова много.

"Сигурно е забравил да ми каже нещо"-помисли си тя...Но не беше така...

-Защо ми изневери?! Защо не ми каза истината?! Защо я скри от мен?!-крещеше той с разплакан глас. - Не ме търси вече! Забрави ме!

И затвори.

Ани бавно остави телефона. Загледа се в една точка и каза:"Това е краят". Заплака...

Та те не можеха един без друг! Как ли щяха да живеят разделени?! Не, не можеше да е истина... Часът стана 3:45, но на нея не и се спеше... Само плачеше безутешно и съжаляваше, че е сгрешила... Искаше да крещи, но нямаше сили. Прекаленият плач и болката в сърцето я бяха изтощили и тя едва помръдваше. Стана от леглото и се запъти към кухнята. Взе и наостри един нож. Започна бавно да дълбае буквата "Б" върху вените си. Не искаше да живее. Защо да живее? Как да живее като нямаше за кого? А и се мразеше...мразеше себе си... самата себе си... Причерня и...и падна на земята. Лежа така няколко секунди, но след миг се събуди.Над нея се бе надвесила сестра й и превързваше ръката й. Ани се изправи и разказа всичко. След дългия разказ отиде обратно в леглото си и от изтощителните сълзи и прекалената загуба на кръв мигновенно заспа.

Но нещо я събуди. Отново беше телефонът. И ето че пак на екрана се изписа "СЪКРОВИЩЕТО МИ". И странно, Ани се зарадва.Помисли, че той и е простил и иска отново да се съберат.... Но отново грешеше...

- Извинете,че ви безпокоим,но трябва веднага да дойдете в парка, намиращ се над скалите над морето - каза непознат мъжки глас, които звучеше уплашено-спешно е!

Понеже беше заспала с дрехите си, Ани не се облече. Паркът беше на десет минути път от тях.Но какво ли беше станало?! И ето че стоеше пред парка, спря се за секунда и си спомни хилядите спомени, които имаше тук!

Погледна в далечината и видя, че на мястото, което трябваше да отиде имаше линейка и огромна тълпа хора бяха наобиколили нещо.Чуваха се писъци, издаващи ужас. Ани се приближи. Видя че тълпата хора са наобиколили момче. И тя го позна! Беше Боби! Боби!Нейният живот! Отиде до него. Заплака...

- Миличко, какво ти е?! Мило, събуди се!!!-крещеше тя.

Видя забитите стъкла във вените му и си разкрещя още по-силно.

-Не, не си отивай! Обичам те!Съжалявам за всичко... Съжалявам!!!

Но той не помръдна... Лежеше така безмълвен в едната половина на голямото сърце, което беше нарисувал по-рано в голяма локва кръв, а в другата половина бе написал:"ОБИЧАМ ТЕ В ЖИВОТА, ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ И В СМЪРТТА!"

Точно там на тяхното място - където за пръв път се видяха, където за пръв път се целунаха, където за пръв път си казаха "ОБИЧАМ ТЕ".Така силно обичаше Ани това място, но и също така силно го мразеше!

Ани се изправи. Застана до ръба на голямата скала и погледна надолу-каква красива и страшна гледка! Вълните се разбиваха в скалите и сякаш и сърцето на Ани си разбиваше в тях. В този миг заваля. Проблясваха светкавици. Тя каза:

- Боже, прости ми всичко! Аз го убих!!! Убих единствения, който ме обичаше!

После се обърна.Отиде отново да Боби и го целуна по застиналите устни и прошепна:

-Миличко, след малко ще се видим! Ще дойда при теб и ще се слеем с вечността! Няма нищо да ни раздели!-и се изправи.

Затича се и скочи! Разпери ръцете си като птиците! Почувства това, което винаги бе искала да почувства. Тя летеше! Не, не падаше, а летеше, защото го искаше и знаеше къде отива...

Чу се писък, но не на страх, а на смелост...не на болка,а на радост...не на тъга, а на ИСТИНСКО ЩАСТИЕ!!! Това завинаги остана тяхното място!!!

***
10x to darencetoo

Още една история... оставям я така, както ми попадна - с правописните грешки, едно че нямам време да я редактирам, и второ - по добре да сложа оригинала, все пак се разбира за какво става дума...
***
...бях на училище имах ча по философия телефонът ми беше на масата в режим "без звук ...замиг оттеглих поглед от очителката и видях как екрана му светна непознат номер ми званеше ..казах си "ще почакат сега имам час "но номерът свънна 1, 2, 3 пъти ...учителката се смути...аз я помолих да изляза тя ме изгледа и с строг глас каза"излезеш ли сега излизаш до края на часът ."аз я изгледах краката ми поеха обратно към стола но телефонът ми звънна отново загледах учителката а след това и телефона затворих очи и побягнах на вън нещо ми подсказваше че трябва да изляза и да отговоря на обаждането...докато изляза телефона спря да звани...нямах ваъчер да звънна разтревожих сенезнаех кой ще ме търси толкова настоятелно минаха 5 минути forget everything"телефонът ми звънна .погледнах телефона о0о да беше непознатият номер...дигнах "ало да кой е на телефона кой ми звани кажете "тогава чух гласът на теодор не бях сигорна и попитах "теодор това ти ли си за какво ми званиш, какво има !" сърцето ми заби лудо нямах време да мисля седях вцепенена пред стаята и чаках отговор "ами незнам как да ти го кажа ами йордан е пребит в интензивното отделение е .краката ми се подкосиха клекнах до вратата "но0 как сигорно ли е защо какво е станало явно че ангелът който те пазеше беше отлитнал на някаде беше те за бравил както повечето твой приятели "хванали са го с голямо kоличество mery jane и кокаин...пребили са го ..аз бях вцепенена незнаех какво да кажа ..осетих как една сълза се стече по лицето ми ..единственото което можах да промълвя беше "в коя болница еами тук тук в общинската..влязах в стаята госпожата се развика "красимира какво ти казахне не немислех за нея проклинях деня и часът в който те обикнах .в главата ми се въртяха ужасни мисли как може да обичам един наркоман "звучи ужастно...но по ужастното.да това беше самата истина ..момичетата от класът ми попитаха какво става ..просто промълвих "някой можели да ми даде пари за автобуса моляви спешно е..за жалост беше почти вечер всеки си пазеше парите зада може да се прибере "разбирам няма проблеми .сабрах парите който имах "0о0 не неми достигат пари."пред очите ми мина автобуса който щеше да ме заведе до болницата в която сио0о да "сетих се влязах в училище и се затичах кам петия етаж .тичах ето я аз я виждах стаята на твоя приятел...който ти забрави .влязах вътре но от бързане се спрънах в един стол паднах всички ми се смяха аз станах и дигнах глава потърсих стоян с поглед ..всички се смееха той стана видя че плача"млакнете диваци ...краси какво има "той четеше всичко в очите ми ..аз само го погледнах разплаках се още повече той ме дръпна за раката и тръгнахме аз продължавах да плача "нямам пари краси ще трябва да вървим пеша д0бре няма проблеми само по бързо..а на теб кой ти каза какво е станало ..бях в час "тогава му разказах какво беше станало .стоян не можа да каже нищо познаваха се от малки деца .но той нямаше доверие на йордан както всички...данчо беше збравил всички свой приятели както постепено и те го забравиха ...на втория километър изварвян до болницата съм прпаднала ...сабудих се в една бяла стая ...отворих очи...бях обградено от малки деца .от тях излизаха кабели гледката беше ужастна чудех се дали и ти си така .до тебда е апаратът който те подържа да дишаш ...затичах се по коридорът ..потърсих рецепцията незнаех каде съм болницата беше като лабиринт за мен ..тичах по коридорите.завих на дясно по един голям коридор бял...по него имаше окачени снимки снимки на бебета .на тяхните майки и бащивървях по този коридор може би той беше най-дългия коридор от всички в цялата болница...когато стигнах края пред мен се откри една голяма врата а над нея имаше надпис"ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ...започнах да треперя...на вратата пишеше "СТРОГО ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО НА ХОРА КОЙТО НЕСА ОТ ПЕРСОНАЛЪТ НА БОЛНИЦАТА ...вратата беше открехната и аз рещих да вляза вляхох в едно помешение в което имаше три врати .погледнах през първата беше празно...през втората беше празно помислих че съм объркала излязах но неще ме накара да се обърна с бавни крачки се приближих до третата врата ."о0о нееее ...там лежеше ти ..целия беше обезобразен нямаше траби по теб апаратът до теб беше изключен за миг се зарадвах казах си не е толкова зле ..една сестра мина покрай мен с думите "съжелявам ..мило момиче"зачудих се защо преди да мога да я попитам "но защо?" тя влезе при теб взе от гадеробът един чаршав .тогава аз влязах в стаята тя те зави постави чершафът на краката ти започна да го разгъва на горе трябваше да спре до твойте рамене ..но не тя неспря покри твойте черни очи тогава разбрах всичко апаратурата около теб ...думите на сестрата .тя завинаги покри теойте черни очи завинаги те бяха затворенивечно румените ти бузи бяха сини .топлите ти разце бяха студени ти беше студен ..теб те нямаше ...нямаше те преди нямаше те тогава нямаше и да те има никога вече ...стиснах раката ти .целунах устните ти и казах збогомтръгнах несе обърнах нете видях за последно ..в коридорътотново припаднах ...събудих се на 13 петък 13 ...три дни следкато за последно видях това което обичах била съм испаднала в кома с ставането .прочетох белешка от мама"мила аз съм до магазина стой спокойно след малко се връщам " до нея намерих още 13 белешки всеки ден мама ми е писала белешки ...с надеждата да се сабудя .станах обух се следите от сълзите ми още личаха по лицето ми ..взех пари от касичката ми...и тръгнах ...от нас до болницата имаше 40 минути път качих се в автобусът незнаех кой ден сме колко време беше минало...провървах отново онзи голям и дълъг коридох влязах пак при онези врати ..влязах в онази стая...в кояте те бях оставила но не теб те нямаше...незнаех какво е станало излязах .седнах пред болницата на една пеика .замислих се сигорно съм седяла 20 минути без да мръдна .станах бавно и тръгнах отново.но не към къщи а към едно скрито място място кадето ходихме двамата ...минах по пътеките по който двамата вървяхме .тогава пред мен се откри едно дърво на което беше написано "ДАЛЕКО ОТ ОЧИТЕ ДАЛЕКО ОТ СЪРЦЕТО ." а от доло с подпис ЙОРДАН-ЙОДАН.йодан ах...така ти викаха на теб всех едно стъкълце и под този надпис написах "винаги в мислите винаги в сърцетокрасимира-красинкателефонът ми звънна...аз дигнах с думите "йоди ти ли си как исках да си ти"какво мила аз съм мама каде си мила прибери се моля те мила каде си"прибирам се мамо нямам работа вън ще дойдеш ли да ме земеш от градинката на любовта "да мила еи сега мама идва ." мама дойде каза ми че трябва да отидем до леля ми .когато пристигнахме там ме чакаше камион с нашият бягаж местехме се ..заминах без да кажа на никой чао.минаха години .вече бях голямо момиче почти на осемнадесет имах сериозен приятел който с нищо неме караше да тъжа...който винаги имаше време за мен .и най-важното несе занимаваше с дрога ..но0 това не заличи следите от сълзите който пролях преди цели 4 години .върнах се в моя град с надеждата всичко да си бъде както преди ...първото нещо което направих е да отида до училището в което учих ..но него го нямаше вече бяха го закрили на негово място намерих дом за сираци .отидох до отсррещтната барачка с вслизането продавачката ме позна"краси мила здравей красавице я се погледни каква красива си станала .кажи какво искаш мила ." напазарувах сладки бонобони и други лакомства .влязах в домът за сираци...отвътре зградата беше съшата качих се на третия етаж с бавни крачки пристъпих към стаята в която учеше ти ..тя още беше калсна стая в нея учеха децата от 8 клас...с влизането погледът ми се заби в третия чин кадето седеше ти там видях едно момче с цигара зад ухото с красива усмивка .и красиви очи тогава осетих как сълзите ми се стичат това момче толкова много приличаше на теб ..то доиде де мен и ме попита"еи защо плачеш бе сладурано !" аз се засмях о0о той беше същия ласкател като теб .тогава погледнах в очите му се едно гледах твойте очи...казах всеми занеси ги на директорката и кажи че е дарение от мен момчето толкова се зарадва и се затича аз се провикнах "ей малкия как се казваш" той се обърна и с весел глас се провикна йордан викат ми йодан ..аз се вцепених заплаках още по силно...до мен застана едно момиче с кристално сини очи и руси коси .прегърна ме и каза "не е ли той толкова красиво момче, вярно не винаги е с мен но аз го обичам"аз отговорих да засмях се и казах трябва да тръгвам тръгнах .вървях моео старо учлище оставаше вс епо далеко от мен...тогава се обърнах видях я нея онова момиченце .беше на прозорецът и ме гледаше провикнах се еи малката кажи ми че несе казваш красимира .това исках в този момент "как позна да красимира се казвамно ти откаде знаеш да не познаваш мама а?" момичето ме гледаше с насълзени очиказах и не чух йодан ми каза .вървях и неможех да повярвам .каква случайност рещих да отида до нашето място щом стигнах пред мен се разтвори панорамата на един хотел...градинката на любовта беше превърната в хотел"зората на любовтатръгнах си странно беше пред хотелът имаше посадени храсти красиви с цветя но на еидня ъгал седеше сухо сърво без листа ..изсъхнало ..това сърво ми зааплича на онова дърво от преди 4 години .отидох до него...неможех да повярвам на очите си с годините надписите оставени от теб и от мен небяха се заличили сървото беше изсъхнало .зад мен дойде един мъж потупа ме по рамото и каза всеки се спира тук кой ли е написал тези надписи...отгодини това дърво е като паметник тукда виждам "тръгнах просто тръгнах неказах нищо .нямаше какво да кажа щом стигнах до домът ми и нещо ми подсказваше че трябва да отида до гробищата ..краката ми сами тръгнаха вървях из родния ми град вървях по умиците по който двамата вървяхме и сърцето ми биеше лудо както едно време ..потърсих те из безбройните гробове...и тогава съзрях твоята снимка издълбана на един красив черен мраморен паметник ..това беше твоят гроб тук беше останал ти ..завинаги ..завинаги беше затворил свойте очи .завинаги сърцето мибеше престанало да бие .нямаше те преди нямаше те тогава ..нямаше те и сега ..до паметникът имаше мраморна чашка отидох до нея зада запаля свещичкано вътре проблясна нещо бръкнах и искарах една гривничка раждясала тенекийка...но аз веднага я познах тази тенекийка беше последното купено нещо за мен...но ти така и неми я даде защото след като постави края ние не се виждахме .мислеше си че така ще е по лесно"далеко от очите далеко от сърцето " но ти така и неразбра "винаги в мислите винаги в сърцето трябваше да тръгвам ..погледнах твоята снимка снимката на четеринадесет годишното момче което обичах и още обичам усмихнато с онзи блясък в очите .просто казах "далеко от очите далеко от сърцето, завинаги в мислите завинаги в сърцето " тръгнах и несе обърнахслед 4 дни пойсках отново да си заминем .повече несе върнах в този град ожених се имам 3 деца 5 внуци и 2 правнуци сега съм на 87 години сърцето ми бие като на 14 годинишно дете...едно дете за което животът спря когато нейното момче издъхна ..едно дете .това беше животът ми след теб ..няма повече защото това писмо бе краят ..збогом моя любов дано се видим някога на онзи свят

последните думи на това писмо бяха "обичам те...моята обич ще лети през вечноста и ще остане вечна ."

от доло личаха следите от сълзите капали върху листът..

писмото беше сложено с плик за писма а вътре имаше кора от дърво на която беше издялкано с стъкло "далеко от очите далеко от сърцето, винаги с мислите винаги в сърцето "

Докато слагах няколко нови страници в един сайт, случайно се зачетох в един пасаж. Ето го и него:

Имало едно време един мъдрец.
Той имал навика да се разхожда край океана преди да започне да пише.
Един ден, като вървял сам по брега, погледнал в далечината и видял човешка фигура, която се движела сякаш танцува.
Усмихнал се и се запитал кой може да бъде.
Забързал натам, за да разбере.
Когато се приближил, видял млад мъж, но той не танцувал, а вървял по брега, хващал нещо в ръце и много нежно го връщал в океана.
Мъдрецът се приближил и казал:
„Добро утро! Какво правите?”
Младежът спрял, погледнал нагоре и отговорил:
"Хвърлям морски звезди в океана".
Мъдрецът попитал защо хвърля морските звезди във водата.
"Слънцето изгря и приливът отминава. Ако не ги върнеш в океана, те ще загинат."
"Но, младежо, не знаете ли, че заливът е няколко мили и морските звезди са по целия бряг. Явно няма да промените нещата!"
Младежът слушал учтиво. После се навел, взел друга морска звезда и я хвърлил в океана сред разбиващите се вълни с думите:
"За тази морска звезда нещата се промениха."

цялата статия: ТУК.

[11:40:28] mirka каза: Ако някога забравя коя съм, ще те попитам и ще знам че отговорът идвайки през теб ще бъде изречен от мен самата.. Ако някога ти кажа, че ми липсваш то няма да е защото чашата не е пълна без теб..но без теб ми липсва желанието да я изпия..винаги ще си бъда достатъчна..но с теб ставам безкрайна..а нима безкрайността може да бъде запълнена с каквото и да е..за да ни бъде достатъчна.. Ако някога забравя как се доказвам като аксиома..бъди готов да ми го докажеш отново..никога не съм била добра с математиката, забравям коя теорема мога да използвам..забравям къде..и за кой ъгъл..забравям колко неща мога да докажа чрез себе си..и в крайна сметка най-прекрасните неща не са неща.. Ако някога те попитам кой път да поема, бъди готов да ме завъртиш както винаги няколко пъти и със затворени очи да посоча пътя.. Ако ти кажа колко често идваш в сънищата ми между облаците които ми изпращаш ..моля те просто да ми помогнеш да заспя отново и да продължа да сънувам.. Ако започна отново да задавам много въпроси..просто ми отговори "А нуждаеш ли се наистина от отговори..??"И ако аз ти отговоря "да"..ме попитай какво бих направила с тях..и аз ще разбера колко често търсим без да имаме нужда да получаваме..и колко често не го правим точно когато трябва.. Ако някога ти кажа че съм загубила пътя към теб моля те не ме оставяй..това би означавало само едно..че съм загубила пътя към себе си..и ще се нуждая от теб повече от всякога.. Ако някога потърся помощта ти и ти не можеш да разбереш за какво точно..трябва да знаеш..било е за нищо..просто съм имала нужда да знам, че все още си там.. Ако някога ти кажа, че искам да си тръгнеш от живота ми..то ще е само защото животът ми е свършил..а ти няма да свършиш с него..ще те чакам някъде..на друго място..друго време и ще искам да ме помниш такава каквато съм сега..
[11:46:35] Petko Stoianov каза: ...

нямам думи...

1 ) " Не е важно да получиш това което цениш, а да оцениш това, което получаваш "
2 ) " Свободата означава да чувстваш това, което сърцето ти желае, независимо от мнението на околните " - Паулу Коелю "Петата планина"
3 ) " Бъди щастлив с това, което имаш, докато се бориш за това, което желаеш "
4 ) " Надеждата ме води. Тя ме превежда през деня и особено през нощта. Надеждата, че след като се изгубиш от погледа ми, това няма да е последния път, когато ще те погледна"- "Kато рицарите"
5 ) " Не се плаши, ако трябва да се сбогуваш. За да има нови срещи, първо трябва да има сбогуване. А щом сте приятели, непременно ще се срещнете, било след броени мигове или след няколко живота" - Ричард Бах "Илюзии"
6 ) " Лесно е да умреш за човек, когото си обичал, но е трудно да намериш човек, за когото да си заслужава да умреш"
7 ) " Има един път към рая и на земята този път се нарича'любов' - Аня Пенчева "Шоуто на Слави"
8 ) " Любовта идва, когато най-малко я очакваме, когато не я търсим.Търсенето на любов никога не ни довежда до подходящ партньор. То само създава копнеж и нещастие. Любовта никога не е вън от нас, ние я носим в себе си"
9 ) " Един ден ще ме попиташ кое е по-важно - ти или животът ми!? Аз ще кажа - живота ми и ще си отидеш без да знаеш, че ти си моят живот "

author: Sesile

днес реших да си променя малко профила в сладур.ком :)

Хей, момче, сещаш ли се за шамара, който ти ударих, когато се опита да ме целунеш? Сещаш се сигурно, беше прекалено, за да забравиш.
Хей, момче, сещаш ли се, когато ми донесе първото цвете - синьо беше и ме подсещаше за твойте очи. Но цветето падна. Аз бях много тъжна, но ти се усмихна и ми каза, че ще ми донесеш много такива цветя, но нито едно от тях нямаше такъв цвят, които да напомня за твоите очи.
Хей, момче, сещаш ли се, когато един ден се опитах да те целуна, а ти се дръпна и ми каза:
- Мъничка, не те обичам вече, обичaм друга и няма смисъл да бъдем заедно.
Тогава те погледнах и казах: "Сбогом!"
Обърнах се и откъснах един лист от дървото до мен и започнах да го гриза. Тогава усетих горчивия вкус на листото. Мислех, че то ще намали болката, но тогава чух твоя топъл и нежен глас:
- Мъничка, може ли аз друга да обичам?
Тогава се обърнах и започнах да те целувам. Колко беше мил света в тези ми мигове.
На другата сутрин отидох при теб, но ти бе блед, тъжен. Не говореше, и когато поисках да си ходя, ти каза:
- Мъничка, днес заминавам за Америка! Може би повече няма да се видим.
Аз бях потресена от твойте думи!
На първо време си писахме, но после разбрах, че не трябва да се разпалва любов без перспектива и че любовта чрез писма не е любов.
В последното си писмо му написах няколко реда от една стара японска поговорка: "Да обичаш е също като да пееш песен, но няма песен без край."
Един ден, когато се върнах от училище видях писмо, адресирано до мен, и веднага познах неговия почерк. Питах се дали да го отворя или да го оставя в шкафа, както другите - неотворени. Двоумях се.
С треперещи ръце го отворих, в него пишеше:
"Мъничка, днес тръгвам от Америка. Довечера ще бъда в София. Връщам се завинаги. Когато чуеш моя глас, ако не ме искаш, затвори слушалката. Ако ме искаш, ще поговорим и ще бъде както по-рано. И кой казва, че "няма песен без край."
Това писмо е намерено до момичето с прерязани вени, до нея е намерен вестник, отворен на страница, на която пише:
"Самолет, пътуващ от САЩ за София, експлоадира близо до Югославската граница. Живи няма. Още не е открита причината за експлозията."
В допълнение на писмото, е написано с кървави букви:
"Да обичаш е също като да пееш песен, но няма песен без край."

Научих -
че не можеш да накараш някой да те обича.
Можеш само да бъдеш някой,
който може да бъде обичан.
Останалото зависи от другия.
Научих -
че без значение колко те е грижа,
на някои хора просто не им пука.
Научих -
че отнема години да изградиш доверие,
и само секунди да го разрушиш.
Научих -
че не е важно какво имаш в живота си,
важното е кого имаш в живота си.
Научих -
че за секунда можеш да извършиш нещо,
заради което ще те боли цял живот.
Научих -
че колкото и прецизно да режеш,
винаги ще има две страни.
Научих -
че отнема много време,
да станеш човека който искаш да бъдеш.
Научих -
че е много по-лесно
да реагираш вместо да помислиш.
Научих -
че можеш да продължиш напред
дълго, след като си решил че повече не можеш.
Научих -
че сме отговорни за това, което правим
независимо какво чувстваме.
Научих -
че или контролираш отношението си към хората
или то те контролира.
Научих -
че независимо колко страстна и буйна
е една връзка отначало,
страстта отминава и добре би било да има
нещо друго да заеме мястото й.
Научих -
че да се научиш да прощаваш изисква практика.
Научих -
че има хора които искрено обичат,
но просто не знаят как да го покажат.
Научих -
че с най-добрия си приятел можем да правим всичко
или пък нищо и пак да си изкарваме страхотно.
Научих -
че понякога хората, които очакваш
да те ритнат докато си на земята,
ще бъдат тези които ще ти помогнат да станеш пак.
Научих -
че понеже някой не те обича
по начина, по който ти искаш да те обича,
това не означава
че не те обича с цялото си сърце.
Научих -
че зрелостта много повече зависи
от това какъв опит си придобил
и какво си научил от него,
и много по-малко
от това колко рожденни дни си празнувал.
Научих -
че произхода и обстоятелствата
може да са повлияли на това кои сме,
но не са отговорни за това кои ще станем.
Научих -
че не трябва да бъдем толкова
настоятелни, да открием някоя тайна.
Тя може да промени живота ни завинаги.
Научих -
че двама човека могат да
гледат едно и също нещо,
а да виждат нещо съвсем различно.
Научих -
че има много начини да се влюбиш
и да останеш влюбен.
Научих -
че живота ти може да бъде променен
за часове, от хора
които дори не те познават.
Научих -
че дори когато мислиш,
че нямаш какво повече да дадеш,
когато приятел повика за помощ,
ти ще намериш сили да помогнеш.
Научих -
че е трудно да се определи
къде да се тегли чертата,
между това да бъдеш добър и
да не нараниш чувствата на хората
и това да защитаваш това в което вярваш.

Обичам те, когато идваш, когато сядаш тихичко до мен.
Обичам те, когато си отиваш и те търся всеки ден след ден.
Обичам те, когато ми говориш, когато свенливо ме гледаш с очи.
Обичам те, когато се усмихваш и потъваш в моите сълзи.
Обичам те, когато те сънувам, когато изгарям в огън от страст.
Обичам те, когато те прегръщам и над тебе търся власт!
Обичам те, когато другите те мразят и когато плачеш дори!
Обичам те, когато се смееш и когато ме мразиш дори.

Обичам да обичам.

Обичам мен да ме обичат.

Обичам да обичам тези,

които ме обичат и тези,

които не ме обичат.

Обичам хората да се обичат.

Обичам Бог да ни обича.

Обичам всички хора по света,

... които обичат.

P.S. А възможно ли е, човек да не обича ... нищо? :)

Понякога ...

чакането
безкрайно не свъшва
очакването ни прави щастливи
без чакане няма достигане
достигането е претворена мечта
мечтата ни прави щастливи
щастието за мене си ти
ти си мечтата
отразена в погледа
зареян безпаметно някъде
мислите към тебе насочени
желанието което ги свързва
сънят във който
си винаги включена
нежно докосване
сълзите се стичат
очите не мигат
замислени
виждат те винаги
вечно усмихната
твоите
леко притворени
весело грейнали
чакащи знак за усмихване
топло кафяви очи
гледам те втренчено
искам целувка
даваш ми
после се дръпваш смутена
всичко е сън казваш ми
или пък мечта
казвам ти ...
***
очаквам те
ела в съня ми
прегърни ме
докосни ме нежно с устни
притвори клепачи
отпусни се
сега сме само двама
в нашия сън