Отварям очи и виждам лъчите на изгряващото слънце. Те тихо са влезли през прозореца на стаята ми, изпълващи я с феерия от цветове. Теб те няма до мен, но виждам образа ти в съзнанието си. Лъчите галят с нежна ласка твоето лице... Толкова си красива... Като ангел, слязъл от небето да покаже нещо приказно на хората и да разведри сивия им ден. И това приказно същество беше до мен в тъмнината. Слагам глава до сърцето ти, за да чуя туптенето му и равномерното ти дишане. За миг времето е спряло... Внезапно по устните ти пробягва слънчева усмивка. Дано сънуваш приказка, изпълнена с щастие и завършваща с "... и заживели щастливо..." Прегръщам те... вдишвам аромата на косата ти... на тялото ти... Ти бавно отваряш очи. Присъствам на нещо магическо. Събужда се ангел, а това води и до началото на новия ден за мен. Привеждам се да те целуна, но... образът ти избледнява и изчезва. Забравих, че това беше картина от миналото. Защо ли тогава всичко изглеждаше толкова реално? Помня докосването на устните ти... топлината на тялото ти... думите "обичам те", прошепнати в тъмнината... Не съм забравил, че не обичаш лампите, че не пиеш алкохол, че обичаш плюшени играчки... Но забравих, че си ангел, който се чувства задължен да направи и другите щастливи. За момент бях егоист и си пожелах да си до мен... завинаги. А това за теб беше невъзможно. Обичам те и няма да те забравя ангелче. Не и докато лъчите на изгряващото слънце изпълват стаята ми с красота, която ми напомня за теб.
********
Това е!!!
Не съм го писал аз, но го мисля ... все едно съм го писал аз ... за Нея ...

Вятър гони разпилените
есенни листа по голия
под на моята единствена стая.
Погледнах навън

където

Слънцето се скри
зад сянката
на красивата Венера
а Луната почиваше
на тъмната си страна

Красотата ти
недостижима е
защото вече нямам луна
да те прегърна
и слънце
да те погледна
и земя
да те погаля:

Аз съм само
призрачно сияние
в твоя неспокоен хладен сън

ей тъй,
веднъж ми бяха казали,
че имам хубави ръце.

поглеждам пак
студените си пръсти -
минават всякакви неща
през тях. но без докосване
по онзи начин.

а иска ми се пак полека някой да ги хване
и друга хубава ръка
да ме докосне тук,
по белега, където ме боли.

и искаше ми се отново да си ти.
но не, ръцете ти
сега заети са
прецизно да раздават само своето умение,
или?

кажи ми, че ме погреба със зимата.
преди земята да стане студено-корава.
преди година, спомням си, имаше
теб. само дъхът ти остава.

сутрин се будехме бавно, блажено,
имаше време да потънем в забрава.
в стаята имаше коте, наежено
гледаше ни. само то ми остава.

ти носеше ето тази усмивка
и все същият поглед-жарава.
кафетата в чашите бавно утихваха
с тъничък дим. какво друго сега ми остава?

премълчаните думи се замъгляват със времето.
нашето време - несподеленото.
изхабени, емоциите стържат във тъмното -
мракът във мен. от несбъднато.

и разбрах, че от истината не можем така да избягаме.
имам теб. имаш мен. или нямаме.
или като мантра, безмълвно ще проклинам безсмислието.
и то като тебе лепи се по пръстите.

само че как се преглъщат горчивите истини?
на час по лъжичка? простичко.
ще излекува ли времето пустотата отвътре?
или избледнявам по мъничко всяка сутрин.

а как да вярвам в надеждата, когато те няма?
точно тебе - измамната.
и дори и по навик двамата да отричаме,
само тебе зная как да обичам.

и нищото отново се промъкна на пръсти,
и ме блъсна в калта. пак съм мръсен.
обаче този път няма да стана, взе да писва..
ти просто си тръгвай. нищо друго не искам.

трескав съм.
очите ми
са полудели
да те търсят.

напукаха се и
осиротелите ми
устни,
да шъпнат
името ти –
ти си
моята молитва
и магията
за дъжд.

а дланите ми
пусто
се прокрадват
в тъмното,
защото
си замина

уж изведнъж,
а вече
толкоз пъти.

и ще се
връщаш
само във
обезумелите ми
разпилени
мисли –
разсипаните
дребни камъчета,
които хрускат
лекичко
под новите ти
лачени обувки.

Не връщай обичта ми още на прага.
Навън е студено, снегът полека се сляга.
Позволи ми да вляза, изтърпи още веднъж
думите. Погледът. Тишина като дъжд
ще покрие бавно топлата стая.
Аз те гледам с очакване. Ти въздъхваш накрая.
Приближавам се бавно. Ще докосна косата ти.
Пак въздъхваш и отдръпваш ръката ми.

Любовта ми към теб е като изстрел във мозъка –
окончателна. Безвъзвратна. Несподелената роза.
Вече прицелваш се, с пръсти на спусъка.
Щракване. Блясък. И отката, и сблъсъка
на устни във устни, със барутни следи,
ще затвори очите ни. Аз съм. И ти.

***

има ли нужда от коментар ?!?