[10:34:18 PM] √ιק™ HaTeR GiRl ® каза:
"Никога няма да простя. Нито на теб, нито на себе си..."
Анна се скиташе под дъжда, невиждайки къде отива, нечувайки виковете на хората около себе си, неусещайки нищо освен болката в душата си. Сякаш целият й осезаем свят се беше свил до една сълза, изпълнена със гняв, самота и унижение. Повече нямаше да плаче... За бога, колко пъти си го беше обещавала, колко пъти, след всяко разочарование, се бе заричала "Повече нито сълза, нито стон, нито нищо"... И какво? Отново беше сама сред тълпата хора, отново наранена и отново сълзите се стичаха неканени. Добре, че валеше... Тя обичаше дъжда - под него винаги можеше да се самозалъже, че не плаче, че хлиповете в душата и са само ехо от лошото време. Можеше да го нарече меланхолия и да си повярва, че е силна. Хората казваха, че от несподелената любов боляло най-много. А какво ли биха казали, ако целият им живот се преобърнеше за миг? Как ли биха нарекли малката човешка душица, чиито единствен копнеж беше миг щастие? Защото Анна, макар и да не помнеше кога, знаеше, че някога е била щастлива. Също така вярваше... надяваше се, че един ден ще си припомни, какво е било тогава.
"Никога няма да простя повече."
Тази мисъл се блъскаше в главата й, изгаряше я отвътре и я тормозеше безкрайно. Кой ли би поискал точно нейната прошка? Може би Той? Едва ли. Та Него не го интересуваше, по дяволите! Тя беше нищо и щеше да си остане нищо, за него. Но нека... Разбитото й сърце не плачеше за потъпканата любов. Самотата й неможеше да бъде прогонена от Неговата целувка. Не! Анна копнееше за свобода, изгарящото желание да счупи невидимите окови около нея, мечтаеше да полети. Искаше да се рее в небесата, да прегърне слънцето, да целуне луната... да бъде част от зората...
"Няма да ти простя... Няма!!!!"
Наистина нямаше. Той беше нейните окови, затвора, от когото неможеше да избяга. Усмивките й, обичта й, душата й... всичко принадлежеше на Него. А тя какво получаваше в замяна? Нито й обръщаше внимание, нито я обичаше, нито дори я поглеждаше... И нея я болеше. Но никога повече! Никога! Щеше да полети.. Щеше да е свободна...
Отнесена в мисли, Анна не усети как е наближила морския бряг. Песента на вълните, разбиващи се в скалите, я пробуди. Момичето се огледа и осъзна, къде е. Беше сама, беше тъмно, беше студено, а нея я беше страх. Тъмното криеше толкова много тайни, която тя не искаше да научи. Когато беше малка, майка и винаги и разказваше за вампирите, които я дебнели в мрака. Анна вярваше във вампирите, страхуваше се от тях, но и бяха тайния и копнеж. Знаеше, че реално, те не съществуваха, че няма от какво да се плаши, докато скита из нощта... но ако погледнеше рационално на нещата, и Бог не съществуваше, а хората вярваха в него. Всъщност Бог нямаше. Ако имаше такъв, едва ли би създал човек като нея... Или тя бе най-голямата му грешка? Дори и най-великите бъркаха... Но нали в Библията пишеше, че Бог е безгрешен?
- Няма Бог, мила...
Анна замръзна на място. Не смееше да се обърне. Чии беше този глас? Тихи, едва доловими стъпки се приближаваха към нея. Започна да трепери, когато нечий дъх пробяга по врата й. Кожата й беше настръхнала, сърцето й биеше лудо... Дори бе забравила да диша от ужас. Усети ледени ръце на раменете си, които я завъртяха мъчително бавно. Отвори очи, очаквайки най-лошото...
...И видя Него. Това беше Той! Той я беше докоснал, Той беше с нея в мрака...
- Какво правиш Ти тук? - гласът на Анна трепереше от напрежение. Наистина защо беше точно Той тук? Тя се загледа в ледените му очи... прекрасно сапфирено синьо и почувства, как дъхът и спира. Божичко, колко го обичаше!
- Пак ти казвам, мила. Бог няма.
Гласът му беше прекрасен... толкова мелодичен, толкова истински... би го слушала с часове, стига да можеше. Той я опияняваше... Сега бяха само Той и тя, забравени в мрака, изоставени от света... перфектния миг, всичко, което би желала на тоя свят. Нямаше вече болка...
- Истински си, нали?
Усети как сълзите отново се стичат... Колко беше глупава само! Да плаче точно пред него...
- По истински едва ли бих могъл да бъда... Все пак ти ме създаде.
Той целуна сълзите й и я хвана за ръката. Поведе я на някъде. Къде? Анна незнаеше, а и не искаше и да знае. Само едно в този перфектен момент я притесняваше - как така го е създала? Та Той беше там всеки ден... Когато излизаше сутрин от къщи Го виждаше, вървеше след Него на път към училище, седеше до Него в библиотеката... Той беше навсякъде около нея... Гледаше я понякога, дори й се усмихваше. Анна стисна по-силно ръката му. Да, наистина беше истински... дори и студена, ръката му беше реална... Той я погледна и може би, очите му се стоплиха за миг. Леда се превърна във ясно пролетно небе. И беше красиво.
"Дори и да Му простя някога, никога няма да простя на себе си..."
Тя беше слаба... Беше изоставила мечтите си... Беше се отдала на самоунищожение. Но.. Никога повече! Той бе с нея сега... и я прегръщаше. Анна се отпусна в ръцете му, за първи път чувствайки щастие.
- Винаги съм бил с теб, мила. Защо, дори и за миг си помисли, че си нищо за мен?
Момичето го погледна с усмивка и прокара пръсти през косата му.
- Защото никога не беше с мен, когато имах нужда. Винаги си стоеше отстрани и ме гледаше с онзи пресмехулен поглед...
- Ти никога не си имала истинска нужда от мен. През цялото това време, ти упорито вярваше, че ще се справиш и сама...
Продължиха да вървят ръка за ръка през мрака. Единствения шум бе грохота на вълните. Понякога тя го поглеждаше, понякога той нея. Не им трябваха думи - нали бяха заедно... Тяхна беше и вечността.
- Ако скоча, ще ме хванеш ли? - Думите се изнизаха неканени от устата й, но... какво пък? Въпроса беше истински.
- Когато скочиш, ще разбереш...
Анна се усмихна и се притисна до него. Може би щеше да я хване... Може би щеше да спре сълзите й, може би щеше да я целуне, докато умира... А може би не? Може би всичко това бе сън...
Тя се огледа. Бяха стигнали до фара и той я поведе нагоре по стълбите. Когато стигнаха до парапета, той я попита:
- Обичаш ли ме?
Нямаше нужда от думи. Анна го целуна.
- А ти обичаш ли ме?
Той не каза нищо, а само и помогна да се качат върху парапета. Отвъд нямаше нищо... безкрайна височина и разбиващото се море отдолу. Но той беше с нея... не я беше страх...
- Искам да съм с теб вечно.
- Сигурна ли си?
- Да...
Той я прегърна и зарови лице във врата й. Анна не разбра защо, до мига, в който зъбите му се забиха във плътта й и не усети как живота я напуска. Не изпищя. Миг преди съзнанието да я напусне той я бутна във бездната. Летеше. А отдолу беше морето. Гласът му пошепна в ухото й...
- Няма да те хвана... Ще скоча след теб.
Тя се усмихна и затвори очи. Обичаше го.
***
Беше тъмно. Анна се огледа и видя него над себе си. Носеха се във морето... "Значи наистина вампирите съществуват?" Хвана го за ръката и се остави да я отведе някъде... Нямаше значение къде. Където беше той, там бе и домът й.
"Никога няма да простя. Нито на теб, нито на себе си..."
Анна се скиташе под дъжда, невиждайки къде отива, нечувайки виковете на хората около себе си, неусещайки нищо освен болката в душата си. Сякаш целият й осезаем свят се беше свил до една сълза, изпълнена със гняв, самота и унижение. Повече нямаше да плаче... За бога, колко пъти си го беше обещавала, колко пъти, след всяко разочарование, се бе заричала "Повече нито сълза, нито стон, нито нищо"... И какво? Отново беше сама сред тълпата хора, отново наранена и отново сълзите се стичаха неканени. Добре, че валеше... Тя обичаше дъжда - под него винаги можеше да се самозалъже, че не плаче, че хлиповете в душата и са само ехо от лошото време. Можеше да го нарече меланхолия и да си повярва, че е силна. Хората казваха, че от несподелената любов боляло най-много. А какво ли биха казали, ако целият им живот се преобърнеше за миг? Как ли биха нарекли малката човешка душица, чиито единствен копнеж беше миг щастие? Защото Анна, макар и да не помнеше кога, знаеше, че някога е била щастлива. Също така вярваше... надяваше се, че един ден ще си припомни, какво е било тогава.
"Никога няма да простя повече."
Тази мисъл се блъскаше в главата й, изгаряше я отвътре и я тормозеше безкрайно. Кой ли би поискал точно нейната прошка? Може би Той? Едва ли. Та Него не го интересуваше, по дяволите! Тя беше нищо и щеше да си остане нищо, за него. Но нека... Разбитото й сърце не плачеше за потъпканата любов. Самотата й неможеше да бъде прогонена от Неговата целувка. Не! Анна копнееше за свобода, изгарящото желание да счупи невидимите окови около нея, мечтаеше да полети. Искаше да се рее в небесата, да прегърне слънцето, да целуне луната... да бъде част от зората...
"Няма да ти простя... Няма!!!!"
Наистина нямаше. Той беше нейните окови, затвора, от когото неможеше да избяга. Усмивките й, обичта й, душата й... всичко принадлежеше на Него. А тя какво получаваше в замяна? Нито й обръщаше внимание, нито я обичаше, нито дори я поглеждаше... И нея я болеше. Но никога повече! Никога! Щеше да полети.. Щеше да е свободна...
Отнесена в мисли, Анна не усети как е наближила морския бряг. Песента на вълните, разбиващи се в скалите, я пробуди. Момичето се огледа и осъзна, къде е. Беше сама, беше тъмно, беше студено, а нея я беше страх. Тъмното криеше толкова много тайни, която тя не искаше да научи. Когато беше малка, майка и винаги и разказваше за вампирите, които я дебнели в мрака. Анна вярваше във вампирите, страхуваше се от тях, но и бяха тайния и копнеж. Знаеше, че реално, те не съществуваха, че няма от какво да се плаши, докато скита из нощта... но ако погледнеше рационално на нещата, и Бог не съществуваше, а хората вярваха в него. Всъщност Бог нямаше. Ако имаше такъв, едва ли би създал човек като нея... Или тя бе най-голямата му грешка? Дори и най-великите бъркаха... Но нали в Библията пишеше, че Бог е безгрешен?
- Няма Бог, мила...
Анна замръзна на място. Не смееше да се обърне. Чии беше този глас? Тихи, едва доловими стъпки се приближаваха към нея. Започна да трепери, когато нечий дъх пробяга по врата й. Кожата й беше настръхнала, сърцето й биеше лудо... Дори бе забравила да диша от ужас. Усети ледени ръце на раменете си, които я завъртяха мъчително бавно. Отвори очи, очаквайки най-лошото...
...И видя Него. Това беше Той! Той я беше докоснал, Той беше с нея в мрака...
- Какво правиш Ти тук? - гласът на Анна трепереше от напрежение. Наистина защо беше точно Той тук? Тя се загледа в ледените му очи... прекрасно сапфирено синьо и почувства, как дъхът и спира. Божичко, колко го обичаше!
- Пак ти казвам, мила. Бог няма.
Гласът му беше прекрасен... толкова мелодичен, толкова истински... би го слушала с часове, стига да можеше. Той я опияняваше... Сега бяха само Той и тя, забравени в мрака, изоставени от света... перфектния миг, всичко, което би желала на тоя свят. Нямаше вече болка...
- Истински си, нали?
Усети как сълзите отново се стичат... Колко беше глупава само! Да плаче точно пред него...
- По истински едва ли бих могъл да бъда... Все пак ти ме създаде.
Той целуна сълзите й и я хвана за ръката. Поведе я на някъде. Къде? Анна незнаеше, а и не искаше и да знае. Само едно в този перфектен момент я притесняваше - как така го е създала? Та Той беше там всеки ден... Когато излизаше сутрин от къщи Го виждаше, вървеше след Него на път към училище, седеше до Него в библиотеката... Той беше навсякъде около нея... Гледаше я понякога, дори й се усмихваше. Анна стисна по-силно ръката му. Да, наистина беше истински... дори и студена, ръката му беше реална... Той я погледна и може би, очите му се стоплиха за миг. Леда се превърна във ясно пролетно небе. И беше красиво.
"Дори и да Му простя някога, никога няма да простя на себе си..."
Тя беше слаба... Беше изоставила мечтите си... Беше се отдала на самоунищожение. Но.. Никога повече! Той бе с нея сега... и я прегръщаше. Анна се отпусна в ръцете му, за първи път чувствайки щастие.
- Винаги съм бил с теб, мила. Защо, дори и за миг си помисли, че си нищо за мен?
Момичето го погледна с усмивка и прокара пръсти през косата му.
- Защото никога не беше с мен, когато имах нужда. Винаги си стоеше отстрани и ме гледаше с онзи пресмехулен поглед...
- Ти никога не си имала истинска нужда от мен. През цялото това време, ти упорито вярваше, че ще се справиш и сама...
Продължиха да вървят ръка за ръка през мрака. Единствения шум бе грохота на вълните. Понякога тя го поглеждаше, понякога той нея. Не им трябваха думи - нали бяха заедно... Тяхна беше и вечността.
- Ако скоча, ще ме хванеш ли? - Думите се изнизаха неканени от устата й, но... какво пък? Въпроса беше истински.
- Когато скочиш, ще разбереш...
Анна се усмихна и се притисна до него. Може би щеше да я хване... Може би щеше да спре сълзите й, може би щеше да я целуне, докато умира... А може би не? Може би всичко това бе сън...
Тя се огледа. Бяха стигнали до фара и той я поведе нагоре по стълбите. Когато стигнаха до парапета, той я попита:
- Обичаш ли ме?
Нямаше нужда от думи. Анна го целуна.
- А ти обичаш ли ме?
Той не каза нищо, а само и помогна да се качат върху парапета. Отвъд нямаше нищо... безкрайна височина и разбиващото се море отдолу. Но той беше с нея... не я беше страх...
- Искам да съм с теб вечно.
- Сигурна ли си?
- Да...
Той я прегърна и зарови лице във врата й. Анна не разбра защо, до мига, в който зъбите му се забиха във плътта й и не усети как живота я напуска. Не изпищя. Миг преди съзнанието да я напусне той я бутна във бездната. Летеше. А отдолу беше морето. Гласът му пошепна в ухото й...
- Няма да те хвана... Ще скоча след теб.
Тя се усмихна и затвори очи. Обичаше го.
***
Беше тъмно. Анна се огледа и видя него над себе си. Носеха се във морето... "Значи наистина вампирите съществуват?" Хвана го за ръката и се остави да я отведе някъде... Нямаше значение къде. Където беше той, там бе и домът й.
0 коментара:
Публикуване на коментар