"Чисто народният българин, който е разбрал и вижда мъките и неволите на милия ни народ..., то за него няма страх, няма извинения никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение. [Тази] смърт заслужава горечената ни слава от българския народ и венец от бога. Инак [ако той не действува по този начин] той не е българин, не е християнин, не е човек!"
Васил Левски до орханийци, 29 януари 1872 г.
Дълг ми бе, сторих го!
автор: Даниела Цонева
135 години след гибелта му, Апостола си остава най-неоспоримата знакова личност - олицетворение на българската идентичност в многонационалното човешко разнообразие. В историческата памет на народа неговото име се съхрани не само като революционер, човек и деец, но най-вече като национален идеал.
Някои го представят като "Джордж Вашингтон на модерна България", други го наричат "Мацини на млада България" или го оприличават на Робин Худ и Спиноза. Но появата на Васил Левски бе преди всичко привилегия на българската нация. За своите съвременници, сподвижници, приятели той е "най-добрият българин", "най-големият патриот", "нечут характер", "незаменимият", "въплъщение на пламенна любов към народа и на самоотвержена и безкористна деятелност".
Левски - неговото име, дело и послание отново в това разделно време са обединително знаме в борбата за свобода - лична и национална, за граждански и политически добродетели, за човешка и обществена нравственост, за осъществяване на мечтата му "Българско" да "гърми най-бляскаво като едничка Държава в цяла Европа". Но Левски не само мечтае "да бъдем равни с другите европейски народи", но и се бори за изграждането на бъдещата българска държавност "по негово зидание". Великият Апостол се явява създател на българския модел за единна национална държава, в която гражданите независимо от "Вяра и народност" ще имат равни политически и граждански права, само ако припознават закона.
"Ний, дейците, сме си посветили живота за отечеството, да работим за толкова милиона народ. Трябва да се мисли зряло да не изгубим и сега - правило се е, захващало се е, трябва да се съветуваме един други и да се слушаме; да избегваме, даже и най-малка гордост. Да не присвояваме на себе си нищо, но да го отдаваме на народното ни тогавашно свободно решение. Всеки каквото заслужи, то не му се изгубва: било, каквото било - добро или зло" - тези думи на Васил Левски са освен щрих от неговия духовен портрет, смисъл на неговото схващане за живота като Високо служене, посвещение, дълг, мисия, но те са и ключа да разберем себе си, да осмислим историческото ни наследство. Ако поне част от нас мисли като него и преодолява битовизма в нас и около нас, за да обичаме България; ако паметта за Апостола точно в този ден ни събира в общо и неделимо Отечество, то с годините и времето всяко ново поколение ще съумява да съхрани своето утре за будните и идващите. Защото не може онова, което е носил Апостолът, да не се е преляло в историческата ни кръв, а чрез нея да се вгради в природата на българския род.
Неговата мисия бе "да поведе целия народ от преизподнята към светлината", затова и днешните българи продължават 135 години след героичната му смърт да го възприемат като месия, чиято активност и саможертвеност са сравнявани с деятелността на големите хуманисти и национални идеолози в света, с личности, според Ботев, "апостоли редки на революцията не само в нашия народ, но и в други много по-напреднали народи".
И ако помним и се вдъхновяваме от апостолското притчово слово "Дълг ми бе, сторих го" - това ще бъде нашият дълбок поклон пред силната му и обаятелна личност.
0 коментара:
Публикуване на коментар