стихове ...

отдавна не бях посещявал форумчето на Рагика ... там има страхотни неща ...и постоянно се публикуват нови и нови ... едно ме размаза ...

Ще остарея.
Ще остарееш.

Но той ще остарее с мен.

Няколко думи ... а колко много значат ... страшно много харесвам такива произведения ... кратички и силни ... има ли нужда от повече думи ?

***

Толкова много неща
искам да ме убият:

нейните очи,
над онези скули

Рисувам лицето й
с трепереща длан

Дълги линии за косата й

Нежни сенки за устните

Така я чувствам близка -
като забива зъбите си
и отхапва от бъдещето ми

хруска с такава наслада

че ми остава само да гледам


Боже,

какви

очи!

***

пиша ти, защото вали.
пиша ти - да усетиш, че вали...
въздуха е озонов и сладък, вдишваш го и валят мсли...
мислите се раждат от музика като тази ... на дъждовните капки
когато ти пиша очите ми милват проблясващите прозорци
през две улици светва и угасва фенер
нали си виждал как се потапя и къпе всяка подробност
как се размазва в погледа
водата е фина леща, гледайки през нея обикваш света
пиша ти, защото Обиквам...
а всеки от нас се разпилява така
и не е ли това дъжд?
пиша ти - да го усетиш
да, точно сега съм твоят облак
аз ще ти дам думите непринудено
искрено ще валя, ще е хубаво...
ще мирише на озон и топли керемидени покриви
а лампите ще се къпят разголени
и проискряващи под едрите капки
хиляди светли стонове
на светещи нощни създания
със сигурност с нещо женствено в тях
голота и песен на едри капки
...
пиши

P.S. навън наистина вали ...

***

устни

устни, писахте ли
по ръба на перото,
намерено в планината,
устни, опитахте ли
сладката речна вода, в която
огледахме свойте лица
над водопада, който пропадаше
под краката ни
устни, шептяхте ли вятър
по-мек от свилени платове
разказахте ли
за захапката на миналото,
за белега на лявата й страна
болезнен стъклен аквариум
как проряза лицето й
и я остави да кърви пред баща й
устни, премълчахте ли
цялата тъмнина на утрото
във което се изсипа света
като чаша брашно
над жълтък сода и мляко
устни, заговорихте ли
за онова ароматно тесто,
от което ръцете омесиха новото
устни, написахте ли
своята изповед

тоест целунахте ли
с онази преваляваща нежност
с онази пустинна миражност
целунахте ли Го

напишете му кратко писмо
по-силно от буря
по-кратко от светлина, която прелита
подводно като свита медузи
които танцуват във унес
покажете му своето
прозрачие
покажете му влажната фигура
мозайка от облак и раничка от опарено

устни, пишете...

***

Тя (едва ли предполага)

Тя едва ли
би могла да предполага
колко е красива точно в този миг:

(докато през смях или през сълзи
разказваше

за работата си

за кучето

двете си деца

любовниците
/нейните и на съпруга й/

смисълът
/и неговата липса/

болката)

Вятърът
така и не успяваше
да угаси
пламъкът в косите й

Морето
се пенявеше, синеещо от завист
защото тази вечер
звездите бяха във очите й

дори
Луната
пребледняла
надничаше едва иззад завесата

корали бяха устните й
(а аз така и не се научих
да плувам)

това е (просто) страхотно ...

***

- И нищо няма смисъл.
- Напротив, всичко е безкрайно важно!
- Не искам, ще си тръгна!
- Тръгни си... Отново се отдалечаваш
- Не, аз ще съм най-близо!
- Най-близо до какво?
- До истината дето ме измъчва.
- Нима тя съществува!? И каква е тя?
- Не помня. Всичко е размазано в ума ми.
- Аз виждам всичко ясно! Не можеш ли?
- Е, сигурно си прав, а аз греша.
- Така е. Ти не вярваш в правотата...
- Но нея никога я няма и пак ще страдам!
- ...не вярваш и в живота си и в силата и в мисълта си.
- И никога не ще повярвам в прозрачните си мисли и в болезнените чувства!
- Щом казваш...Не им се доверявай!
- !?
- На тези дето те подтикват да не вярваш в същността си.
- Но мене всички ме отбягват, не ме ли виждат, не ме ли чуват?
-
- Не ме ли виждаш?..Не ме ли чуваш?!

...